Светът на сенките

След последните ми мисли върху тъмнината, някак си нямаше как да не стигна и до сенките. Винаги ми е било интересно как сянката притежава някаква индивидуалност, нещо като отражение на нашата същност. Тук също неизбежно стигам до Урсула ЛеГуин, и първата и история от цикъла "Землемория", където главният герой поражда безименен ужас, тъмна сянка, която в крайна сметка се оказва част от него самия. В този конкретен случай нямах предвид моите страхове, или някаква тъмна, несподелена част, а по-скоро следите, които винаги оставяме, в света, който ни заобикаля. Точно тези мисли породиха у мен, след като си спомних за следното хайку:

Зимна вечер -
пиша за себе си,
пише и моята сянка.

Сейсенсуй



Всъщност намирам нещо особено романтично в сенките, хвърляни от свещи. Може би защото в съвременния свят сме заобиколени непрекъснато от изкуствена светлина, но пламъкът от догарящия фитил създава някаква особена топлота, която трудно може да се сравни с нещо друго. Възможно е това да е някакъв дълбоко зарит спомен от времената, когато нашите предци са стояли в пещерите около общия огън, и сенките са образували всякакви причудливи форми. Аз лично възприемам огъня като нещо почти живо, с един вид свой ками, който ни кара да оставяме по частица от себе си в нашите сенки.

Тъмнината крие своите тайни

Този път ще се спирам върху идеята за тъмнината като нещо тайнствено, където има повече, отколкото може да долови окото. Както и в предишния случай, асоциацията с конкретното хайку (което следва съвсем след малко) ми хрумна случайно, прибирайки се по тъмните софийски улици. Всъщност има някакво неповторимо очарование от това, че нашият град все още е доста тъмен, въпреки всичките негативни последици от това. Не отричам, че когато един град изглежда, че не спи, се получава много приятно впечатление, но за мен тъмнината си остава по-интересна. Ето и самото хайку:

Звън на камбана
скита се
в дългата нощ.

Шики



Само ще вмъкна уточнението, че снимката, която виждате е все още работна, тъй като нямах статив в момента, когато я направих.

Връщайки се на въпроса за тъмнината, концепцията за това което е скрито винаги ме е вълнувала много. Тъмнината може да крие както най-съкровените мечти, така и най-ужасяващите страхове. В крайна сметка, всеки от нас носи известно количество тъмнина в себе си, като понякога се иска доста кураж, за да може човек да се изправи пред нея. От друга страна, тъмнината си остава едно тайнство, нещо което може би никога няма да излезе наяве.

По тази причина аз виждам един доста любопитен дуализъм в тъмнината. Когато светлината присъства, всичко е някак си много по-ясно и недвусмислено. От друга страна, тъмнината дава простор на въображението, и то по много различен начин, съпоставен с различните индивидуалности. Бих казал, че тъмнината е един особен вид откровение, нещо много лично, което на пръв поглед изглежда страшно, но всъщност се оказва много съкровено.

С цел да се отдам на допълнителен размисъл, разделям се до следващия път, когато надявам се, че ще имам по-завършен вариант на представената снимка.

Отминалата любов като дъх на старо кафе ...

Въпреки че стана доста случайно, някак си любовта се оказа първата тема, върху която почнах да постигам резултати. Може би не е чак толкова странно :), а и дори да звучи малко като клише, струва ми се, че беше добро предзнаменование. Хайкуто, което ме доведе до тези мисли следва по-долу, както и образът, който хвана вниманието ми:

Затварям очи
и ме стопля
спомен за стара любов.

Соджьо

(Бележка: всички преводи са на Братислав Иванов)



Оставяйки настрана символизмът на снимката, винаги ми е било любопитно по какъв начин всеки си спомня за любовта, която е изживял преди. Наистина, често има доста горчиви спомени, но някак си с времето ми се струва, че остават предимно приятните чувства. Естествено, винаги има усещане и за загуба, но иначе не бихме могли да почувстваме, или по-скоро да оценим това, което сме имали.

Точно по този начин тази празна маса на снимката ми навя едновременно приятни, но така и леко тъжни спомени за близки някога за мен хора, които вече не са край мен, по една или друга причина. Явно често се замечтавам, но поне за мен спомените са нещо като стар албум, който с удоволствие може да се разглежда години по-късно. Не знам защо, но способността човек да извлича най-доброто от паметта си винаги ме е привличало.

Е, надявам се, че подобни приятни спомени ще ме спохождат по-често, като ароматът на старо каде, което съвсем леко гъделичка носа, някъде там, зад тезгяха ...

Начало

Това би трябвало да е началото на нещо, с което честно казано не съм много сигурен дали ще се справя. С няколко думи, работя по проект, чрез който бих искал да изразя чрез образи (в този случай снимки) моето усещане от хайку. Естествено, това звучи доста тежкарско, но целта ми е просто да дам един различен поглед.

Успоредно с това, имам намерение да споделям размишленията си, както и чувствата, които ме подтикват да избера един или даден образ като въплъщение на дадено хайку. Предполагам, че ще имам доста съмннения по въпроса, и честно казано всякакви мнения по въпроса са добре дошли.

Искрено се надявам да излезе нещо интересно от това начинание, и поне да достави удоволствие на тези, които са отделили малко време, за да хвърлят един поглед ...