Завършването на дванадесети клас- усмивки и сълзи

Преди няколко дни се случи този вълнуващ ден. Често преди това си бях представяла трепета и вълнението, които бих изпитала, но реших да остявя чувствата да бъдат преживени, а не обмислсяни.

Сякаш беше вчера датата 15.09.2004, когато отново изпитвах подобно вълнение, примесено с неизвестност. Сега всичко се повтори- отново станах рано и вълнението успяваше да ме расъни по-добре, отколкото чашата кафе. Тогава отново родителите ми сияеха от радост, тогава отново бях официално облечена и с цветя в ръка. Но на първия ми учебен ден в гимназията минах по болезнено познатия път към училище в удобни бели кецове, а не черни токчета. Щастлива съм , че успях да изровя снимки от този ден, направени с обикновен ( а не цифров) фотоапарат. Пейзажът е същият, но аз се усмихвам самичка, докато на снимките ми отпреди няколко дни миличко съм прегърнала прекрасните хора, които срещнах в училище и спокойнио мога да наричам приятели. И сега и тогава вниманието беше обърнато към мен ( в ролята на заек и на зрелостник). Но преди пет години аз трудно виждах какво се случва на сцената, докато сега бях на първия ред. Тогава вниманието, с което ме удостоиха бяха няколко моркова, докато сега частичка от думите на всички учители, беше предназначена и за мен. Може би единствненият елемент , който се повтаряше от тържеството в двора, отреди пет години, беше знамето, в ръцете на заслужилите ученици. Тогава не знаех какво ме очаква, не знаех какви хора ще срещна, но атмосферата на двора в допълнение с топлото септемврийско слънце ме правеше оптимист.

На осми май- денят на завършването, отново беше топло, хората бяха усмихнати и имаше настроение. Но имаше и сълзи. Сълзи, преглътнати от учителите, докато ни пожелават на добър път, очи в нашите очи, спряни в прегръдката на някой приятел, сълзи и от гордост в очите на родителите ни.

Несъмнено гимназията ми даде много, оформи ме като човек, като личност и ми подари незабравими моменти, минали неусетно, докато момичето с белите кецове се превърне в дама с черни токчета!

Левчето ми, което не изпълни предназначението си

Вярвам в доброто или по-точно в доброто, което е скрито във всеки от нас. Според мен единственият начин да изпълниш живота си с истинско щастие е да правиш добро.В днешно време и в частност в България това да правиш добро е може би най-лесното нещо, защото има много страдащи хора. Най- мъчно ми става за възрастните жени, които безпомощно седят на улицата. Също и за хората, които умират в мизерия и всеки ден ровят по кофите, за да намерят остатъци от храна, да не говорим за болните деца...За жалост, всеки ден те стават все повече. Но най-тъжното от всичко е, че повечето от тях са образовани и трудолюбови българи, които нуждата е принудла да живеят на улицата, разчитайки на милостинята на хората.Но тук някъде идва и въпросът за просяците-измамници, които в голямата си част са цигани. Мнението ми за това малцинство е, че трява да бъдат събрани със сила на едно място и оттам да бъдат извозени с кораби до някои остров и да им бъдат предоставени нужните продукти, с които да започнат насажднията си, построяването на колиби и т.н. Изключение от всичко това трябва да правят само работещите и образованите. Последното място на циганите е около мен , в моята държава, пораждащи непрестанни конфликти и недоволство. Изключително ми е тъжно, че са с повече привилегии от българите и тенденцията е това да продължава!Но нека ви разкажа една истинска история. Днес си вървя по "Витошка" в София и пред един изключително луксозен магазин виждам на пръв поглед много възрастна, зле облечена жена, да проси.Констрастът на фона на магазина беше изумителен. До нея лежеше омърлушено куче, което сякаш споделяше страданието й. Сърцето ми се сви, защото знам колко е трудно на баба ми, която има дом , близки и всеки ден се храни по три пъти. Какво остава за хората без тези "екстри". Извадих левче й и го подадох. Погледнах я в лицето и ми се стори странно, че под иначе тъжното изражение, проблясва някакво спокойствие и ведрост (давала съм пари и на други възрастни жени, които наистина се просълзяват от тази проява на подкрепа). Аз седнах на една пейка наблизо, защото трябваше да чакам приятелка. След около 5 минути въпросната жена стана и с ведра крачка се запъти към другия край на улицата. Изумнлението ми нарастна, когато тя с енергичен жест махна забрадката си и се оказа, че няма и 60 години и освен това ясно пролича мазната й циганска физиономия. След секунди тя извади и кутия цигари от джоба си и запуши самодоволно. До нея се приближиха мъж и момче, също цигани (момчето допреди малко се правеше на сакато). Последва равносметка за събраните пари, хитри подмигвания и хихикания. Аз едва се въздържах. Но най-големият шок беше, че на ръката на въпросната "баба" блестеше огромен сребърен пръстен! След като си изпуши цигарата, тя грижливо си оправи забрадката, грубо дръпна кучето и отново се настани на мястото си. Сега, когато виждах пръстена, ми се искаше да имам фотоапарат... Гнусният й, нечистоплътен пръст се украсяваше от огромен изискан пръстен ! Идеше ми да й подхвърля някой саркастичен коментар, но се замислих, че едва ли щеше да ме разбере. Левчето ми седеше в мръсния й джоб и един вид тя ме беше ограбила, но по-лошото беше, че аз сама се бях поддала. Приятелката ми още не идваше... Аз гледх злобно към отрепката, която седеше пред мен, но тя дори не се смущаваше от присъствието ми. Не издържах и споделих наблюденията си с един полицай, който просто заключи "всички са такива". След още известно време въпросната циганка отиде пак на другия тротоар с видимо отегчена физиономия и си купи ИТАЛИАНСКИ сладолед.Аз нямах пари за сладолед. Нямах и пари, за да дам и на някоя наистина нуждаещ се човек (защото не всички са измамници). Сърцето ми отново се сви при мисълта, че преди известно време бях дала пари на една старица няколко улици по-надолу, която се просълзи....Искаше ми се да унизя измамницата, но не го направих. Не защото нямах смелост, а защото думите ми нямаше да я трогнат.И въпреки всичко аз няма да спра да помагам на нуждаещите се, когато те се изпречат на пътя ми. Без това левче аз се лишавам от сладолед, но дарявам на друг щастие, надежда и храна, с която да преживее. А отностно измамниците.....тях има по-висша сила от вас и мен, която да ги накаже.