Средината между всичко и нищо

Има една мъдра книга, нарича се Еклесиаст или Книга на Проповедника. И в нея се споменава за времето:

„…Има време за всяко нещо, И срок за всяка работа под небето:

Време за раждане, и време за умиране; Време за насаждане, и време за изкореняване насаденото;

Време за убиване, и време за изцеляване; Време за събаряне, и време за градене;

Време за плачене, и време за смеене; Време за жалеене, и време за ликуване;

Време за разхвърляне камъни, и време за събиране камъни; Време за прегръщане, и време за въздържане от прегръщането;

Време за търсене, и време за изгубване; Време за пазене, и време за хвърляне;

Време за раздиране, и време за шиене; Време за мълчание, и време за говорене;

Време за обичане и време за мразене; Време за война, и време за мир…“

Това непрестанно, напевно, повторение на думата време навява една монотонност в най-добрите традиции на Борхес, ако не бе част от Библията или иначе казано – написано 2000 години по-рано. Самата мисъл за време тук отново е субективна и пречупена през личностни усещания. Някак си не можем да си представим „всичкото“ това време без да се поставим на мястото на личността. Микеланджело като че ли го е усетил най-добре – човек не може без своя Бог, който е и неговото време, който е всичкото време на света, но същевременно той изземва функциите на времето именно, защото е Бог, а кой, ако не Бог е вътре и извън времето, навсякъде и никъде.

Да мислиш времето само по себе си е немислимо, няма как частта да познае цялото, от което е част – иначе не би имало цяло, защото би се разпаднало на своите части. Но това води до други парадокси, защо субективно имам усещането за време, а осъзнавам, че извън мен и разума ми такова няма – или поне няма кой да го регистрира, което е едно и също. Кое е битие и кое – небитие.

„…По-добре са двама, отколкото един, Понеже те имат добра награда за труда си;

Защото, ако паднат, единият ще дигне другаря си; Но горко на оня, който е сам, когато падне, И няма друг да го дигне.

И ако легнат двама заедно ще се стоплят; А един как ще се стопли сам…“

Така казва Еклесиаст. И ако до мен няма друг разум, за да се огледам в него, как ще видя времето и как ще видя себе си, за да разбера, че време съществува. А ако разумът е само отражение на материята, което е така, то как материята познава сама себе си и тържествува във времето, опитвайки се да победи сама себе си или иначе казано, стремейки се към безсмъртие, което пък всъщност би трябвало да е края на времето. Защото ако си безсмъртен, то времето няма значение за разума, за материята, и това ще бъде окончателната нирвана, когато всичко спира, но как да разбереш дали е така.

„…Думите на мъдрите са като остени; И като заковани гвоздеи са думите на събирачите на изреченията…“

И остенът на времето се стоварва върху всинца ни, за да ни даде беглата идея, че няма време, няма разум, а има идея за нещата, в която се оглеждаме и нас оглеждат. И така било още от началото на времето…

Има време за всяко нещо, И срок за всяка работа под небето:
2 Време за раждане, и време за умиране; Време за насаждане, и време за изкореняване насаденото;
3 Време за убиване, и време за изцеляване; Време за събаряне, и време за градене;
4 Време за плачене, и време за смеене; Време за жалеене, и време за ликуване;
5 Време за разхвърляне камъни, и време за събиране камъни; Време за прегръщане, и време за въздържане от прегръщането;
6 Време за търсене, и време за изгубване; Време за пазене, и време за хвърляне;
7 Време за раздиране, и време за шиене; Време за мълчание, и време за говорене;
8 Време за обичане и време за мразене; Време за война, и време за мир.

Обитавайки една мисловна сфера се опитвам да намеря работи върху времето… Не пространство – времето…Не.

Идеята не е нова, предполагам, и просто излагам мисли.

A Walk Through Time © physics.nist.gov

Време извън материята няма. Времето е функция на едно от свойствата на разума, а именно, че придобива материална форма.

С други думи казано, време извън материята няма. Най-малкото защото, за за да се породи разум е нужна материя, която да роди разум, а той да разбере, че е разумен и че осмисля сам себи си… Получава се затворен кръг.

Твърдението че времето съществува обективно (извън разума) е най-малкото спорно. Как регистрираме времето извън самата наша материална същност т.е. самия наш разум. (Имам мозък = регистрирам; нямам = не регистрирам). Или има идея = има събитие, няма идея = няма събитие.

Обективната идея за времето предполага развитие на Света във времето. Такова развитие има – в смисъл има история на Света. Но извън разума не мога да си представя история на Света. Другият вариант е напълно различна концепция за Света, Вселената и всичко останало, с огромното ми уважение към подобна идея. Смешна, впрочем.

И тъй като говорим за субективно време, относително време и време само по себе си – аз казвам, че време извън материята няма. Достигаме до един стар проблем за това дали една машина може да разбере това, от което е част. Опираме дори и до субективното, наречено Никознай или Треневъгъл.

Тюринг се е изказал по въпроса – за машината, която може да мисли – но не се е изказал как и какво тази машина може да мисли. (Може да се спори, но…)

Материята, която мисли сама за себе си като част от друга материя е интересна идея. И вероятно винаги ще бъде. Или идеята за частта, която осмисля цялото. Но къде и кога тя (частта) осмисля пълното си битие (каквото и да означава това), имайки битие… Смех, а.

Опираме до мултинаучност, а това винаги намирисва на Ренесанс. Което е една друга история… Съзнавайки, че това е една недовършена работа.